Първият сигнал беше вятъра. Заизвиваха се градските тополи една към друга, като че си шушукаха нещо тайно. В началото леко и нежно, но после се разбесняха като четки на полудял художник и бързо нарисуваха гъсти черни облаци в небето. Стъмни се, а копнежът в душата ми се усили – дано завали, че да измие мислите ми, да охлади страстите ми и да утоли жаждата ми за промяна.
Неочаквано, както само през лятото става, се изля дъждът – на коси сребърни чертички падаше върху лицето ми, косата, раменете, попиваше в тялото ми и се стичаше по босите ми крака. Забравих, че тичах, за да избягам от бурята, забравих за чадъра в чантата си, застинах вкаменена със затворени очи и разперени пръсти, облекчена от така чакания дъжд. Наслаждавах се на всеки гръм, който разцепваше небето и сякаш изсипваше купчини павета. Светкавиците избухваха в червено под клепачите ми. Чувствах как бурята, тази необятна сила, е бръкнала в душата ми, извадила е дълго спотайвания гняв и сега го сипе наоколо – чист и неподправен, шумен – той крещеше всичко, което премълчавах; бясно забиваше капките като ножове; фучеше, разпилял листата на тополите като късчета лъжи, пръснали се по цялата земя; тряскаше вратите, които никога не посмях да затворя.
Стоях така, докато ледената струя не успокои трескавите мисли, изгарящи живота ми. Усети ме и бурята, изтощена се разплака с кротки сълзи, сливащи се с моите. Бе станала добра, прощаваща, гальовна – също като мен. Продраха се черните облаци, за да пропуснат меката светлина на залеза. Тополите невинно тръснаха листа, лъскави и освежени. Разшетаха се хора по тротоарите, колите подновиха трафика по изкъпаните улици. Поех дълбоко дъх като новородена и тръгнах към дома си.
El